февруари 2010 // Архив

Звукът е трептенето на материя, възприемано чрез слуха. Обикновено чуваме трептения, които се предават по въздуха, но звукът също се предава и през газове, течности и твърди тела. Познатите ни честоти, определяни като звук, не могат единствено да се разпространяват във вакуум.

Когато дадено тяло трепти, в заобикалящия го въздух възникват така наречените звукови вълни. Те предизвикват налягане върху тъпанчето на ухото, вследствие на което като възприятие се получава звук. С увеличаване на звуковото налягане звукът се чува по-силно и обратно. Възприятието на звуковата сила не се увеличава пропорционално на звуковото налягане, а значително по-слабо, с логаритмична зависимост.

Звукът е разпространяваща се еластична среда, периодична промяна на налягането, амплитудата или скоростта на частица. (Олсън, 1957)

Или, бих допълнил аз, звукът е поредица от механични свивания и разреждания (т.нар. надлъжни вълни), които успешно се разпространяват в някаква среда, която е поне малко свиваема (твърдо тяло, течност или газ, но не и вакуум).

Тези механични свивания и разреждания с честота от 16 Hz до 20 kHz се наричат звукови вълни. В газове и течности са само надлъжни, а в твърди тела – надлъжни и напречни. Звуковете се определят като тонове и шумове. Тоновете се получават в резултат на равномерно периодично трептене. Трептенията са със случаен характер и това са шумове.

Тоновете се различават по височина, сила, трайност и тембър. Височината на тона се определя от броя трептения в секунда. С увеличаването на честотата (броя трептенияв секунда) се увеличава и височината на тона. Децата чуват по-добре високите честоти например. С напредването на възрастта тази способност намалява прогресивно. Честотите, към които човешкото ухо е най-чувствително, са между 1 000 и 2 000 Hz. Ние възприемаме звуците в нашия мозък по същия начин, както и виждаме.

След това тези съобщения биват изпратени в слуховия център, където звуците се интерпретират. Тоест, точно както зрението се осъществява в зрителния център, така и „чуването“ става в слуховия център. В мозъка ни, който е изолиран от звуковата картина около нас, ние всъщност можем да чуем всички звуци в един широк обхват от честоти и децибели, от шумоленето на листата до бръмченето на реактивен самолет.

Когато си пеем и слушаме музика на Mp3, както правя аз по време на фитнес тренировка, ние чуваме звука с мозъка си. Ако можехме да запишем това, което „се чува“ в мозъка ни обаче, на записа няма да има нищо друго, освен тишината, защото там има само електрически импулси, а те са безшумни. Това е необикновен факт. Електрическите сигнали, които достигат до мозъка, се интерпретират в слуховия център на мозъка и така ние ги възприемаме като звуци.

Така че никой нищо не чува!

С други думи, не обръщайте внимание на каквито и да е забележки, критики или подмятания на хорско мнение, което се струи около вас и касае моментната ви или планирана фитнес визия. Думите могат да са ласкави, неточни или заблуждаващи. Но какво ви пука от това? Виждате че никой нищо не чува!

Обратно към раздел „Анатомия и физиология“.

Този материал е за хора с различно виждане и възгледи, които аз споделям в този блог.

Всички ние сме свикнали с представата, че очите са отворените към света и околната среда прозорци. Науката обаче ни показва, че ние не виждаме чрез очите. За да може да се осъществи „виждането“, милиони нервни клетки, разположени в очите, трябва да изпратят съобщение, все едно като по кабел, до мозъка.

Светлинните снопове (фотони), които пътуват от предмета до окото, преминават през лещата, намираща се в предната част на окото, там се пречупват и падат в обърнат вид върху ретината, намираща се в задната част на окото.

След известен брой химични реакции, извършени от пръчиците и конусите на ретината, този образ се превръща в този поток в смислен триизмерен образ. Така например, когато гледаме играещи на парка деца, ние не виждаме децата и парка с очите си, защото образите на тази гледка не се образуват пред очите ни, а в задната част на мозъка ни.

В действителност физиологията на зрението е един изключително необикновен процес. Светлинните лъчи се превръщат в електрически сигнали и след това тези електрически сигнали ни разкриват цветен, триизмерен свят.

Всички тези факти водят до едно и също заключение. През целият си живот, ние винаги сме си мислели, че светът съществува извън нас. Той обаче е вътре в нас. Въпреки че вярваме, че светът се простира извън нас, той просто е в една част на мозъка. Това ни показва, че всеки човек през целия си живот е „очевидец за всичко“ само в мозъка си и не може да достигне до специфичните материални предмети, които предполагаемо причиняват съществуването им в мозъка.

Тоест, образите, които виждаме, са копия на предмети, разположени в мозъка, не обратното. Но ние приемаме, че съществуват извън нас. Не можем да знаем до каква степен копия приличат на действителните или дали въобще действителните съществуват. Немския професор по психиатрия Хоимар фон Дитфюрт, материалист, признава този факт за научната действителност:

Без значение как излагаме аргументи, резултатът не се променя. Това, което стои пред нас е завършен вид и това, което очите ни виждат, не е „светът“. Това са само негови образи, подобие, проекция, чиято връзка с действителния свят е отворена за дискутиране.

Ето какво знам за окото и неговата анатомия, споделям ви: окото има ябълковидна форма. То е изградено от три слоя – външен, среден и вътрешен. Външният слой включва плътната и прозрачната роговица, която се разполага в предния край на очната ябълка. Средният слой е съдовата обвивка на окото. Изграден е от голям брой кръвоносни съдове. В предния му край се намира ирис– дисковидно образование с отвор в средата. През този отвор, наречен зеница, светлината навлиза във вътрешността на очната ябълка. Широчината й може да се променя с помощта на два мускула, разположени в ириса.

Тези промени са с рефлексен характер и се означават с термина зенична реакция на светлина. В осъществяването на този рефлекс участват фоторецепторите и други нервни елементи на ретината, определени участъци на средния мозък, както и мускулите на ириса. Чрез зеничната реакция на светлина се регулира количеството светлина, което навлиза в окото. Непосредствено зад ириса се намира лещата – прозрачна еластична структура, поместена в собствена капсула. За капсулата на лещата се захваща чрез множество връзки един кръгово разположен мускул, наречен ресничест мускул.

Вътрешният слой на окото се нарича ретина. Тя е изградена от нервни клетки. Тук се намират фоторецепторите и други неврони, които превръщат енергията на светлинното дразнене в биоелектрични сигнали. Пространството между ретината и задната повърхност на лещата е изпълнено с желеобразна материя, наречена стъкловидно тяло. Към окото съществуват редица защитни приспособления: слъзни жлези, клепачи, мигли, които го предпазват от неблагоприятни въздействия (изсушаване, напрашаване и др.). Движението на очите се извършва с помощта на няколко напречнонабразде-ни мускула, които се захващат, от една страна, за костите на орбитата, а от друга – за външната повърхност на очната ябълка.

Да се върнем на думите малко по-горе, на г-н Дитфюрт:

“ … само негови образи, подобие, проекция, чиято връзка с действителния свят е отворена за дискутиране.“

Дали е така, всичко казано до тук?

Светлината не може да минава през черепа. Във физическото пространство, както знам от следването си, в което мозъкът е разположен, е напълно тъмно и там е невъзможно да прониква светлина. Това е очевидно. Колкото и невероятно да изглежда обаче, в тази абсолютна тъмнина ние можем да наблюдаваме един светъл и пъстър свят, нали така? Колоритните природни красоти, бляскави гледки – всичко е създадено в същият този тъмен мозък. Светлината, която приемаме отвън поражда определени действия на очните клетки и тези действия формират образец, от който се появяват зрителните ни възможности и възприятия.

Съществува обаче и друго нещо: светлината, такава каквато я възприемаме, не съществува извън мозъка ни. Тя също е формирана в мозъка ни. Това, което ние наричаме светлина във външният свят (обкръжаващата среда) която се допуска, че е извън мозъка ни, всъщност се състои от електромагнитни вълни и енергийни частици, наречени фотони. Когато тези електромагнитни вълни или фотони достигнат до ретината, се появяват импулси, които формират в мозъка светлина такава, каквато я знаем. Ето как се дефинира светлината чрез езика на физиката:

Терминът светлина се използва за назоваване на електромагнитните вълни и фотоните. Същият се използва и във физиологията в смисъл на чувството, което човек изпитва, когато електромагнитните вълни и фотоните проникнат в ретината на окото. Както от обективна, така и от субективна гледна точка, „светлината“ е вид енергия, появяваща се в окото на човек, която той усеща с помощта на ретината, чрез ефектите на зрението.

Следоватено светлината се получава в резултат на ефекти, които някои електромагнитни вълни и частици предизвикват у нас. Или с други думи, извън нашите тела няма светлина, създаваща светлината, която виждаме в мозъците си. Съществува само енергия с вълнови свойства, т.е. вълни, които след като достигнат до нас се преобразуват и ние виждаме един цветен и ярък, изпълнен със светлина свят – а може би свят, в който ние сме с по-добрата и по-хубава фитнес визия, защо не?

Така излиза, че никой нищо не вижда. Всички вълнови трептения в света се трансформират в мозъка ни, за да придобият „определена визия“, за която съвсем спокойно можем да кажем, че е плод единствено на дейността на мозъка. Това изобщо не означава, че тази визия е същата и за вълновия свят. Но е сигурно друго – че мислите ни и представата ни за визия, нашата, е продукт на нашите мисли. В потвърждение на това, отново защитавам тезата, че нагласата за перфектни фитнес резултати идват от нагласа в мозъка ни, в противен случай, проблема остава ваш проблем на вашите мисли.

Обратно към раздел „Анатомия и физиология“.