Стрида | Oyster – състав, калории, рецепти и приложение в диетите

• Португалската стрида (Crassostrea angulata). Тя живее по атлантическото крайбрежие на Иберийския полуостров, но произхода е от азиатските тихоокеански брегове. До Европа е стигнала през XVI век с португалските кораби. През миналия век за около трийсет години това е била най-отглежданата стрида в Европа, след като обикновената стрида масово е измряла заради заболяване, а тихоокеанската още не е била внесена.
• Мангровата стрида (Crassostrea gasar), която обитава северните тропици на Атлантическия океан и се прикрепва по корените на мангровите дървета.
• Тихоокеанската стрида (Crassostrea gigas) – азиатски вид, пренесен на много места в Европа и Америка, наскоро открит и по българското крайбрежие на Черно море, изключително важен обект на култивиране. Характерна е издължената черупка, която може да достигне до 45 см дължина.
• Кумамото (Crassostrea sikamea) също е азиатски вид, който се отглежда и по тихоокеанските брегове на САЩ. Има по-малки размери и отличителен сладък вкус, затова бързо печели популярност.
• Вирджинската стрида (Crassostrea virginica) – някога изключително масова по източното крайбрежие на САЩ и в Мексиканския залив, сега с много по-ограничено значение вследствие на свръхексплоатация и заболявания, обект на култивиране.
• Обикновената стрида (Ostrea edulis) е автохтонният европейски вид, който естествено се среща в Средиземно море и по атлантическото крайбрежие на континента. Отглежда се във ферми. Това е местният вид стрида в Черно море, но числеността е толкова ниска, че значението ѝкато храна е съвсем пренебрежимо. Черупката на тази мида е доста закръглена и сплесната, което лесно я отличава от тихоокеанската например.
• Олимпийската стрида (Ostrea lurida) – наречена е на град Олимпия в щата Вашингтон и обитава плитките води на тихоокеанското крайбрежие на Северна Америка от Калифорния до Аляска. Някога е била с огромно значение като храна, включително и за аборигенното население, а сега популациите бавно се възстановяват от свръхулова.
• Сиднейската стрида (Saccostrea glomerata) – обитава плитките акватории на Австралия и Нова Зеландия, където е високо ценен продукт с див произход; на места се култивира;
• Качулатата стрида (Saccostrea cuculata) е най-важният представител на семейството в Индийския океан и тропическите части на западния Пасифик; в края на миналия век е открита и по средиземноморския бряг на Турция, където вече има нормално развиваща се популация.

Чисто по външна морфология стридите се отличават от другите миди от клас Bivalvia най-вече по това, че двете им черупки са различни. Едната е плоска и с нея те се прикрепят към скалите и други твърди повърхности или пък лежат на тази страна върху дъното. Във по-изпъкналата черупка е корпуса и тялото на стридата, състоящо се от мантия, която покрива останалите органи и секретира веществата за изграждането на черупката; големи хриле с дихателна и филтрираща функция и силен мускул, който отваря и затваря черупката. От кулинарна и диетична гледна точка интерес представляват всичките меки части на стридата и дори морската вода, която тя задържа в черупката. Макар на пръв поглед тялото на стридата да изглежда твърде слузесто и меко, това съвсем не е така – текстурата е много нежна, леко жилава и без намек за слуз.

Стридите са мощни филтратори и за един ден през тялото им може да преминат почти 200 л вода. Затова самата мида, като протеинова структура е и толкова богата на минерали, описани по-долу в секцията „Микросъстав“. Филтриращите способности на стридите се използват за изцяло маркетингови цели. Ако във водата живеят специфичен вид водорасли, те се задържат по хрилете на стридата и им придават синьо-зелен цвят. Във Франция това качество се свързва с по-богат вкус на стридата, докато в САЩ е по-вероятно да отблъсне потребителя.